Страничката на Пламен

Здравейте,

В предната част Ви разказах преживелиците си до момента в който влязох в Пирогов за възпаления си апандисит. Всъщност отидох до Пирогов за да ме успокоят и да ме изпратя обратно у дома с думите “Нищо ти няма, леко е възпален”. Така самоуспокояващ се си взех душ, направих си кафе и бодър-бодър се отправих към Пирогов, слушайки си по пътя Third Movement на Пърпъл и Кралския симфоничен оркестър.

В Пирогов нещата са толкова забързани, че уличното движение по Цар Борис изглежда като забавен кадър…Наредиха ми да чакам пред 105 и след няколко минути ме прие млад стажант, който си подкара нещата по някакъв алгоритъм – боли ли те, къде те боли, от кога, тресе ли те, скочи така, направи иначе…В този момент дойде един мустакат доктор, който си изглеждаше като ветеран от Втората Световна в сравнение с голобрадото детенце…Погледна ме и каза, че ще ме режат. Без преглед, без данни – ей така директно, все едно има рентгенов поглед – Приготвяй се, ще те оперираме след малко…

Понеже съм Тома Неверни (сигурно е от зодията ), аз му викам (на мустакатия) – Ама как така без изследвания раздавате диагнози, а той – Ние изследвания ще ти направим, но аз знам какво ще покажат…ОК, казвам. Хайде да почваме с изследванията…И се почна – термотерър в устата, термометър отзад (доста ме изненадоха с това, аз все още живеех с представата за живачния термометър под мишницата), кръв, кардиограма, рентген, урина, бла бла…и в крайна сметка, мустакатия ветеран позна. Почват да попълват документцията и в един момент ме пита – Обикновена операция или Лапароскопска. Чувал бях аз за лапароскопски операции, ама хич не ми се вярваше, че го има и в България…Оказа се, че ние сме сред пионерите в това отношение и в България се правят такива операции още от 90-те години на миналия век…Та избрах си аз лапароскопия.

Намерих си другарче да прибере колата и дрехите ми (Надя много ти благодаря) и което на сутринта да ми донесе кафе, цигари и таблет, облякоха ме в една роба, качиха ме на една количка и айде на третия етаж. Там ме посрещна една симпатяга, която се оказа моя анестизиолог. Почна да ме разпитва за разни нейни си неща, а аз взех да се пазаря с нея за парола за събуждане и как ако оцелея ще съм героя на вечерта и тя трябва да ме запознае с ТОП 3 на сестрите в болницата Докато се разправяхме (паролата за събуждане беше “Портокал”), една сестра бръмчеше около мен и ми разпробиваше вените с разни системи и игли. В един момент ме вкараха в операционната и ме прехвърлиха на операционната маса. Маса е по скоро широко приетото име, на практика се оказа ужасно технологичен стол.

Слагайки ме на този технологичен стол, изведнъж се почувствах като бей от 1736 година с харем от 7 хубавици Въпросните 7 взеха да ме обгрижват. Една ми ръцете с колан стягаше, друга корема ми бръснеше, трета мониторинг система тестваше, четвърта инструментариум нареждаше, а пета на главата ми мърмореше как всичко щяло да бъде ок и да не съм се притеснявал толкова, щото пулса ми скоро можело да скапе мониторната им система…

В един момент другарката с райския газ ми вика – Хайде сега да подишаш малко чист кислород… Аз, невярващ – Нали ще ми кажеш като ще ме упояваш… Тя – Да бе, не се притеснявай. Това е само кислород… Аз – Добре. Дишам….
…Дишам…
…Предполагам, че съм дишал…
…
…Мъгла, леко объркване къде съм, кой съм – може би мечтата ми се е сбъднала и Жулия Робъртс ми е жена …В тоя момент женски глас – Айде свършихме!!! Аз – грвякйелвкйх!!! Тя – Стига си се правил, айде събуждай се!!! Аз, немощно – Парола? Тя – Портокал (ухилено)

Захараха ме в Трета Хирургия, метнаха ме на едно легло, една сестра мина удари ми 3 инжекции, пита ме дали се чувствам добре и аз тъкмо да й отговоря, че искам да се оженя за нея и взех, че заспах… В 06:00 (операцията свърши в 01:30) друга сестра широко разтвори вратата, светна всички лампи и изрева (с глас на ротен старшина с 18 години опит във викането на новобранци) – Айде събуждане!

От някъде дойде мустакатия доктор (оказа се, че той ме е оперирал). Как си, що си, алабала, водим си ние светския разговор докато в един момент не изтърси – трябва да се изпикаеш до един час. Аз – не ми се пикае. Той – напъни се. Аз – ми не ща. Ще се напъвам като ми се допикае. Той – ако до един час не го направиш, ще ти помогнем. Аз – как ще ми помогнете. Той – ми, ще ти сложим катетър. Аз – Аааа. Той – така трябва и почва да обяснява защо. Ще спестя подробностите…В крайна сметка сам си свърших работата след мощно напъване и и още по-мощно игнориране на болката… А болката си беше доста. Няма да ви отегчавам с подробностите на лапароскопското вадене на апандисит, само ще кажа, че въпреки трите миниатюрни дупки в корема е имало надуване с въглероден двуокис, дупчене и кълцане

В 08:00 дойде една мацка и вика – Айде ще се раздвижваме. Аз – Ти луда ли си? Знаеш ли, че ме рязаха преди 6 часа. Тя – мхм, сега трябва да си раздвижиш чарколяците и да покажеш на всички мацки в отделението какъв пич си. Така мотивиран направих първите си крачки, като след 15 минути бях толкова раздвижен вече, че неистово въртях очи, ръце и крака, за да се докопам до кафе и цигара. Надя дойде с кафето, цигарите и таблета в 08:30 (примерно), но до мен стигнаха само цигарите и таблета. Кафето остана при дежурния доктор, който докато си го пийваше ми обясняваше как не ми било разрешено да пия кафе…Аз съответно му обяснявам как моя хирург (мустакатия си го заплюх вече ) ми е разрешил да пия кафе, ама той твърд като скала. ОК. Пробвах се при сестрата – Како, ти баща ти майка, донеси на детето едно кафе… – тя – НЕ. В крайна сметка хакнах системата през санитарката. 2 лева и обещанието – каквото остане, нека е за теб – свършиха работа. След 15 минути блажено раздвижвайки се на терасата на стаята си пушех и пийвах кафе

До обяд вече бях обиколил цялото отделение надлъж и нашир. Нека отворя скоба – най-хубавото при лапароскопията е, че пациента може да ходи буквално след операцията. Наистина боли, но няма проблеми и е силно препоръчително да се движи и въобще организма да не се мотае в леглото… На обедната визитация шефа на отделението възмутително ме прескочи…На моят протест за внимание, той отговори че не съм интересен, щото на практика съм здрав…на което аз предложих да си ходя вечерта. Той се замисли и отсече – ако в 18:00 всичко е наред – да си ходи.

Няма как да обясня как бавноо мина времето от 14:00 до 18:00 часа В крайна сметка в 18:00 ме прегледаха за последно, заявиха, че всичко ми е наред и ме изпроводиха с разни съвети за раздвижване и прочие… В 19:30 си бях у дома с една торба сокове и никаква манджа до другия ден. Целият ми престой в Пирогов беше по-малко от 24 часа.

Като предпредпоследни думи искам да благодаря на Всички от Пирогов, които занимавах с глупостите си. Да им благодаря за вниманието, грижите и търпението. Специални благодарности към хората от Трета Хирургия.

Предпоследните думи са насочени към мустакатия доктор. Името му е доктор Виктор Попов. Изключителен професионалист. Внимателен, точен, загрижен. Честно казано ме изненада отношението му. Очакванията ми бяха хирурга да е ухилен циник. Нищо общо. Препоръчвам го на 100% с ръце, крака, всичко (без апандисит). Сайтът му -> клик.

Последните думи. Знам за скандала от последните дни. Поради някаква тъпа случайност съвпадна с решението ми да пиша за моя случай, заради това се забавих с втората част. Съжалявам за смъртта на младата жена и изказвам съболезнованията си на семейството й. Понякога, колкото и добри да са професионалистите нещата свършват така.

Още веднъж благодарности на Трета Хирургия и Виктор Попов.

Поздрави,
Пламен